Май стана модерно да се унижаваме
Вчера чаках на каса в супермаркета в 17:55. Знам часа, защото часовникът ми е единственото, което ме държи да не избухна. Пред мен – баба с пълна количка, вторачена в телефона. Зад мен – младеж, който си мери пулса с умна гривна и изглежда на ръба на инфаркт. А аз – заклещена между битови драми и технологичен стрес.
Проблемът не е опашката. Проблемът е, че сме се примирили да се чувстваме като стадо, натъпкано в тясно пространство, където достойнството ни се топи с всяка секунда. Всеки носи тежестта на проблемите си, но в опашката нямаме право да ги решаваме нормално. Осъдени сме да гледаме как някой друг купува мляко, докато собственият ни живот се разпада.
Първият абсурд е самообслужването. На теория – гениално. Сканираш, плащаш, тръгваш. На практика – кошмар. Сканираш, скенерът не разпознава кода, викаш служител, той е зает да обяснява на предишния клиент как да се справи, и ти стоиш там, стискайки зъби. После те гледат като луд, че си забавил процеса. Наскоро видях жена да се разплаче пред касата за самообслужване, защото не можела да си купи хляб. Това е върхът – технологията, която трябва да ни улесни, ни кара да се чувстваме безпомощни.
Второ – навиците ни. Спомняте ли си кварталните магазини? Там продавачът те познаваше, знаеше какво обичаш и ти се усмихваше. Сега сме анонимни потребители в огромни хипермаркети, където никой не те поглежда. И това ни е удобно. Сякаш сме забравили, че зад всяка покупка стои човек, не просто баркод. Миналата седмица попаднах на магазин, където касиерката се оплакваше от липсата на клиенти. Беше ядосана, че всички пазаруват онлайн. Казах й, че онлайн е удобно, а тя отвърна, че предпочита да вижда хората. Имаше право.
Трето – мълчанието. В опашката всички мълчим. Сякаш сме се уговорили да си пазим историите за себе си. А какво толкова ще стане, ако заговорим човека до нас? Може да научим нещо интересно, може да се почувстваме по-добре. Веднъж заговорих възрастен мъж на опашка и разбрах, че е ветеран от войната. Разказа ми за живота си, за мечтите си, за разочарованията си. За кратко време се почувствахме като стари приятели. После дойде моят ред да платя и си тръгнах. Но разговорът остана с мен.
Вместо да се предаваме на абсурда, можем да го променим. Можем да започнем с малки неща – усмивка към касиерката, поздрав към човека до нас, помощ, когато е нужна. Можем да си напомним, че сме хора, не просто потребители. И можем да откажем да се унижаваме в опашките.
Днес си казах – край. Ако видя опашка, ще избера друг магазин. Или ще се прибера и ще си направя чай. Защото времето ми е ценно, достойнството ми е важно, а нервите ми са на ръба. И защото не съм длъжна да участвам в този абсурден театър на очакванията.