Стикерите – от детска игра до актив
Петък следобед. Ровя в една стара кутия на тавана. Вътре – потребителски стоки. По-точно, стотици стикери, събирани между 2005 и 2010. Първоначално идеята беше „за спомен“. Сега, над десет години по-късно, са просто хартиени отпадъци. И все пак, попаднах на няколко търговски платформи, където подобни „антикварни“ екземпляри се продават на доста прилични цени. Разбира се, става дума за редки, лимитирани серии. Но принципът е ясен. Стикерът вече не е просто детска играчка. Той е актив.
Това ме накара да се замисля. Защо събираме? И защо, в ерата на дигиталните активи, продължаваме да трупаме физически предмети? Отговорът е сложен. От една страна, носталгията е силен двигател. Стикерът те връща към конкретен момент, към определена емоция, към безгрижните години на детството. Пример: помня, че през 2007 година за една серия стикери се карах с братовчед ми. Той имаше липсващи номера, аз – излишни. Елементарен обмен, но за мен беше целия свят.
Носталгията е хубаво нещо, но не стига, за да обясни всичко. Тук идват социалните мрежи. Стикерът се превръща в символ. В начин да заявиш своята идентичност. В онлайн пространството, виртуалните символи са като татуировките в реалния свят – разказват история за теб. Наблюдавала съм го в групи за колекционери. Хората не просто купуват и продават стикери. Те споделят снимки, истории, емоции. Създават общност. За тях това не е просто хоби, а начин да се чувстват свързани с другите.
Интересното е, че тенденцията е глобална. В Япония, например, събирането на стикери е изключително популярно. Има цели магазини, посветени на тази дейност. Дори се организират специални изложения и фестивали. А в Китай стикерите се използват активно в маркетинга. Компаниите ги раздават безплатно като промоционален материал. Или ги продават като част от лимитирани серии. Това е хитро. Защото стикерът е евтин, лесен за производство и може да достигне до широка аудитория.
Но да сме честни. Голяма част от тази активност е просто консуматорство. Подхранване на безсмислени желания. Защото в крайна сметка, какво представляват тези стикери? Просто парчета хартия. Стойността им е субективна. Определена от търсенето и предлагането. Ако някой е готов да плати 50 лева за стикер на Лионел Меси от 2008 година, значи – купува. Но това не означава, че стикерът наистина струва 50 лева.
Затова и реших да ги продавам. Не заради парите. А защото ми е ясно, че това е един цикъл. Вдигаш цените, създаваш интерес, продаваш. Следва нов цикъл. Аз избирам да не участвам. Освобождавам пространство. И приемам, че спомените не зависят от хартиени отпадъци. Те са в главата ми. И това е достатъчно. Следващата стъпка е да ги предам за рециклиране. Да не стават още повече отпадъци.