Пловдив — за снимки, не за живот

В жабката на колата ми от месец седи празна капачка от мляко. Напълно прозрачна, като обещание, че „скоро“ ще я изхвърля. И точно това е усещането, което ми оставят новите „концептуални“ пространства в Пловдив — кухи, лъснати, без съдържание.

Преди, ако ми трябваше сирене или хляб, слизам до магазина на „Клокотница“. Там миришеше на истинска храна, на квартал, на познати хора. Продавачката ме поздравяваше по име, знаехме си приказките за времето. Сега вместо това ме гледат бетонни фасади, сякаш извадени от инстаграм профил за архитектура.

Очакванията бяха „европейскост“, чистота, подреденост. Вместо това получихме по-скъпи услуги и усещането, че сме нежелани гости в собствения си град. Тениска за 100 евро? Това не е мода, това е демонстрация на финансово безразличие. За нас е просто парче плат, което не върши никаква работа.

Процесът е прецизно измислен. Малките магазини не просто затварят — те се изтриват от икономическата карта. На тяхно място идват „бутици“, които продават не стоки, а илюзия за принадлежност. С малкия търговец изчезва и социалната връзка, онази невидима нишка, която държи квартала жив. На нейно място идва стерилна чистота, където всичко е подредено, но нищо не е истинско. Наемите скачат, защото тези места не разчитат на местните, а на туристи и „прогресивни“ посетители, готови да платят скъпо за „автентичност“.

Къде се губи човечността в тази мания по изчистени, но безжизнени пространства? Може ли един град да е „развит“, ако е станал толкова скъп, че собствените му жители се чувстват като туристи в него?

Пловдив става все по-красив за снимки, но все по-студен за живеене. Следващото заведение в моя блок вероятно ще е бутик за „автентична керамика“, която ще краси празни маси, защото кой може да си позволи да живее нормално в този град.