Работата, която вече не вдъхновява
Пуснах си молбата за напускане на сегашната ми работа. Това беше първата ми сериозна работа, след като завърших университета и в началото я приемах много присърце. Оставала съм в извън работно време дори. Старах се много, спечелих доверие, получавах добри пари, но в един момент това не беше достатъчно, защото не чувствах, че вървя напред. Да, допринасях фирмата да върви напред, но обратното не важеше.
За около половин година там разбрах, че няма накъде да се придвижа повече, защото на тях не им трябваха много експерти, а много служители, извършващи механична работа. Доста време ми отне решението за напускане поради факта, че заплатата ми беше по-висока от средната за града и на няколко пъти ми я вдигаха. Но това не помагаше особено – чувствах, че губя вдъхновението си, не ходих с желание, отминаха и дните, в които оставах извънредно, защото просто усещах, че няма смисъл да се старая, като това няма да доведе до възходящо развитие. Креативността и идеите ми там нямаха място.
Подкрепа за напускането не получих отникъде. Останалите разсъждаваха по следния начин – щом взимаш голяма заплата, това трябва да е достатъчно. А това, че работата ти те потиска, чувстваш се непълноценен и знаеш, че си способен на много повече, нямаше никакво значение. Работата ме изцеждаше до такава степен, че едва имах сили да свърша нещо друго след нея.
Но накрая се появи светлина в тунела. Следях фирмите в бранша и си бях набелязала някои, за които искам да работя. Само чаках да се отвори свободна позиция и това стана точно когато вече бях взела твърдото решение да напусна. Още на интервюто ми предложиха позицията и аз веднага приех. Очаква ме място, където мога да разгърна пълния си потенциал. Доволна съм 🙂
