За лелите и каките… с любов
Една приятелка наскоро роди. Отидохме цялата приятелска компания да поднесем подарък и да видим малкото човече. Надвесвам се над кошчето и възкликвам през смях: „Ах, на леля мушморока!“ Всичките приятелки в компанията се извърнаха като по сигнал и много възмутено ме изгледаха. Скараха ми се за дето съм учила детето да ни лельосва още от сега. Не сме били лели още. Каки сме!
Мигам на парцали и се чудя какво да отговоря. Разпъната между леля и кака не зная кое точно е по-забавно в цялата ситуация. Това, че етикета „леля“ те прави да изглеждаш по-стара в очите на другите, което неотменно подбива женското самочувствие, или това, че „каката“ е по-близка до приятелката? Хм…
По мое мнение нарицателните имена би трябвало да не се приемат толкова буквално и в такъв плосък смисъл. Ами леля съм. Каква кака ще съм, след като съм на възрастта на майката на бебока. Кака ще е някое момиче, което е с 6-7 години по-младо. Всъщност „кака“ винаги ми е звучало като нещо, ами, как да ви го кажа – нещо тип „да се измъкнеш от отговорност“, да си незряла. Докато лелята е като орисница, като закрилница, като по-голямата и грижовна настойница, която прави сладки, носи големи шапки и те води по магазините. Поне моите лели са били такива и затова думата ми носи положителни асоциации.
Дали искам да съм леля? О, да, харесва ми да се имам за зряла жена, каквато смятам, че съм всъщност. А каката – и това е хубаво, но има кой да ме какосва и то за цял живот. Така че нищо не ми пречи да съм и двете едновременно 😉
