Posts Tagged ‘работа’

Защо губим концентрация на работа?

неделя, юни 28th, 2015

Ако работите в офис пред компютър по цял ден, най-вероятно сте се сблъсквали с проблема със загубата на концентрация точно когато музата ви е „ударила“. Причината се дължи на много фактори от заобикалящата ни среда и може да повлия на цялостната ни продуктивност на работното място. Днес ще ви споделя личните си наблюденията, както и това, което са ми разказвали мои познати.

Сещате ли се за онези огромни офис пространства, пълни с индивидуални кабинки, или т.нар. cubicles. Няма как да не сте ги виждали по филмите, а и те вече навлязоха и в нашите офиси. Аз засега не съм седяла в такава кабинка, но съм чувала, че било депресиращо и самотно. Там действително може да ти секне музата за работа, ако се чувстваш като в клаустрофобичен затвор. Но пък си мисля, че би било идеално за хора, които обичат да са изолирани от останалите, а и имаш свое лично пространство, което на практика е твоят персонален малък офис.

За следващия дразнител мога вече да говоря от личен опит. Шумните колеги са нещо, действащо разконцентриращо. Защо все държат да разказват историята на живота си точно когато имаш най-много работа? Все пак сте дошли да работите, не да си приказвате по цял ден. Ако им направите забележка, ще влезете в конфликт, ако ги обадите на ръководството – също. Може да подходите малко по-хитро с фраза от типа: „Я, колко часа стана. Дайте малко да поработим.“ Но я кажете с един спокоен тон, а не ядосано, за да се усетят останалите и да им стане неудобно. Слушалките са един добър, но временен вариант, защото не ми се струва полезно по цял ден да слушаш силно увеличена музика толкова близо до ушите ти, за да заглушиш страничния шум.

distracted_workerМодерните офиси не забраняват влизането в социални мрежи, стига да не се прекалява, но едно съобщение там, получено, когато сте „във вихъра си“, може да се отрази на музата ви за работа. То сякаш ви приканва да го прочетете, а щом го направите, губите концентрация и после ви отнема време да се върнете към задачата си. Това също ми се случва често, но любопитството ми винаги надделява. Може би трябва да си изключвам звука, а не да го слагам на вибрация.

Тук споменавам и спешните неща, които изникват в работата по средата на някоя друга задача, която извършвате в момента и която незнайно защо днес върви със скоростта на светлината. Тогава идва друга по-спешна и край – като се върнете пак на първата, потокът от мисли е спрял да тече обилно. Но такива са рисковете на професията, а и мисля, че е добре от време на време да сме под стрес, за да си тренираме психиката. Не че го предпочитам, но така се каляваме за по-нататък в живота.

Работата, която вече не вдъхновява

неделя, март 15th, 2015

Пуснах си молбата за напускане на сегашната ми работа. Това беше първата ми сериозна работа, след като завърших университета и в началото я приемах много присърце. Оставала съм в извън работно време дори. Старах се много, спечелих доверие, получавах добри пари, но в един момент това не беше достатъчно, защото не чувствах, че вървя напред. Да, допринасях фирмата да върви напред, но обратното не важеше.

1-i-quitЗа около половин година там разбрах, че няма накъде да се придвижа повече, защото на тях не им трябваха много експерти, а много служители, извършващи механична работа. Доста време ми отне решението за напускане поради факта, че заплатата ми беше по-висока от средната за града и на няколко пъти ми я вдигаха. Но това не помагаше особено – чувствах, че губя вдъхновението си, не ходих с желание, отминаха и дните, в които оставах извънредно, защото просто усещах, че няма смисъл да се старая, като това няма да доведе до възходящо развитие. Креативността и идеите ми там нямаха място.

Подкрепа за напускането не получих отникъде. Останалите разсъждаваха по следния начин – щом взимаш голяма заплата, това трябва да е достатъчно. А това, че работата ти те потиска, чувстваш се непълноценен и знаеш, че си способен на много повече, нямаше никакво значение. Работата ме изцеждаше до такава степен, че едва имах сили да свърша нещо друго след нея.

Но накрая се появи светлина в тунела. Следях фирмите в бранша и си бях набелязала някои, за които искам да работя. Само чаках да се отвори свободна позиция и това стана точно когато вече бях взела твърдото решение да напусна. Още на интервюто ми предложиха позицията и аз веднага приех. Очаква ме място, където мога да разгърна пълния си потенциал. Доволна съм 🙂

Как изглежда приятелството на 27?

четвъртък, февруари 26th, 2015

8-truths-about-female-friendshipНа 27 вече се предполага, че човек трябва да е осъзнал кой е, да си е намерил стабилна работа, а може би и да е създал семейство. Вече не е като да си в училище или университет и да имаш много свободно време. Затова и комуникацията с приятели протича по-често в скайп, вайбър или фейсбук, отколкото на живо.

Предполагам всички имаме приятели от университета, които живеят далече или дори в чужбина. Тях така или иначе няма как да ги виждате често, но искате да запазите приятелството си. Ето къде са най-полезни платформите за писане на съобщения. Благодарение на тях поддържате връзка и си оставате близки.

С останалите, които живеят в града, се срещате най-много веднъж седмично и то, ако може, в почивен ден, защото след работа просто не ви се върши нищо и не ви се ходи никъде, искате само спокойствие и релакс, за да се заредите с енергия за следващия работен ден. В останалото време пак прибягвате към Viber, Facebook или Skype.

Приятелството на 27 е свързано в много сватби и кръщенета. Всички изведнъж започват да се изпоженват, та чак не можеш да смогнеш от ходене по сватби 😉 След това се появяват и деца. Ежедневието става все по интензивно и изпълнено със задължения, но приятелствата, които си заслужават, продължават.

Вече не живеем със съквартиранти, а сами, с половинката си или с нея и децата. Няма го времето на среднощните разговори за какво ли не, на спонтанните излизания, на безгрижните дни. Но на този етап тях вече сме ги надживели, нищо че си ги спомняме с умиление.

Приятелството на 27 е да приемем, че по-често ще виждаме колегите си от работа, отколкото дългогодишните си приятели. То става някак и по-спокойно и улегнало, както и ние самите.